На пръв поглед - никаква изненада, промяната в учебните желания би трябвало да е отдавна известна на ръководителите на висшите училища. Въпросът е обаче, че въпреки това нищо не се прави, за да се измени моделът на българското висше образование. Банална до втръсване истина е, че сбърканата система започва още на входа на ВУЗ - кандидат-студентите сравнително трудно влизат, но лесно излизат. И от това няма как да не следва обезценяване на университетския курс. Разбира се, има още редица проблеми, които варират от закостенелите методи на преподаване и бягството на качествени преподаватели до забързаността на съвременния свят, в който информацията е привидно лесно достъпна, а младите нямат търпение да трупат знания.

Но всички тези обяснения не могат да са оправдание за големия брой висши училища и армията преподаватели, особено в специалностите с все по-малко студенти. Нищо чудно България да се окаже с най-много университети на глава от населението, които предлагат дипломи на килограм. Висшето образование в страните, които на книга са ни пример, е обвързано не само с интереса на младите, но и с научни и изследователски постижения, които осигуряват допълнително финансиране и стимулират интереса на студентите. Тук обаче обръчът на посредствеността и нежеланието за промени все още държи здраво повечето държавни висши училища. И така проблемът се мултиплицира.