Понякога, противно на традицията, е добре да си поговорим на празник за тъжни неща. На 11 май тази година (празникът на Светите братя по стар стил) Факултетът по математика и информатика към Софийския университет организира протест пред църквата "Св. Александър Невски": отидоха много хора, но недостатъчно. Протестираше се не само за мизерното равнище на заплатите в науката и висшето образование, а едновременно за нуждата от стратегия на висшето образование (и то създадена с широко публично обсъждане), против изтичането на най-ценните интелекти от България и против настъпващия популизъм. Тук просто искам да се присъединя към този протест, привеждайки още факти, цифри и аргументи.

На 20 април 2007 на заседание на подпрограма "Хора" на 7 рамкова програма за подпомагане на научните изследвания на Европейската комисия бяха изнесени данни за заплащането на учените в 27 страни. Според този доклад България се намира на почетното последно място по равнище на заплати за изследователи - както на млади, така и особено на опитни изследователи (expirienced researchers, позиция, аналогична на доцент и професор). Данните са за изследователи, но разликата с преподавателите е несъществена.
По прости изчисления, базирани на тези данни, българските опитни изследователи получават:

26.4 пъти по-малко от швейцарските
20.9 пъти по-малко от ирландските
19.1 пъти по-малко от холандските
18.7 пъти по-малко от австрийските
16.9 пъти по-малко от германските
15.4 пъти по-малко от френските

Нещата не са по-розови даже в сравнение с бившите социалистически страни и балканските съседи.

Българите получават:
9.1. пъти по-малко от словенските изследователи
5.9 пъти по-малко от чешките изследователи
5.3 пъти по-малко от турските
5.1 пъти по-малко от хърватските
4.5 пъти по-малко от унгарските
3.7 пъти по-малко от полските
3.7 пъти по-малко от литовските
3.6 пъти по-малко от естонските
3.2 пъти по-малко от латвийските
2.6 пъти по-малко от словашките
2 пъти по-малко от румънските

В абсолютни числа това означава: един швейцарски професор получава средно на година 121 283 евро, един словенски - 42 400 евро, един румънски - 9 461 евро. Средно за Европа научните работници с над 15 години стаж в науката получават 52 599 евро. Български учен с подобен стаж получава средно на година 4 593 евро. Не, не не ви лъжат очите - четири хиляди петстотин и деветдесет и три евро за триста шестдесет и пет дни. И двадесет и пет евроцента - петдесет стотинки - ако искаме да следваме точно статитистиката, проведена от социологическата агенция CARSA по поръка на Еропейската комисия.

Дори да решим, че сравнението със заплащането извън България е нереалистично, можем да го извършим в рамките на България. Публична тайна е, че млад човек с висше образование, английски и компютърни умения трудно се съгласява да започне работа с по-малко от 700-800 лева заплата: това е началната заплата на секретарките в по-големите фирми. Т.е. начинаещият висшист мисли своя успешен старт от нивото на професорска заплата нагоре.

Ще цитирам и част от писмото на колеги физици от БАН до бюджетната комисия и комисията по наука и образование, което се разпространява и по интернет:

В България към момента, съгласно скалата, базирана на постановление № 168 на МС от 7 юли 2006 г., обн. ДВ. Бр.56 от 11 юли 2006 г., основната месечна заплата на един старши научен сътрудник I степен (професор) в размер 510 лв. е между 2 и 2.5 пъти по-ниска от заплатата на висш държавен служител ... в размер между 1043 и 1537 лв. ...,заплатата на ст. н.с. I ст. (професор) не надхвърля средната заплата на едно лице от персонала на второстепенен разпоредител с бюджетни кредити и дейности към Министерския съвет .... Още по-шокиращ пример:... заплатата от 425 лв на ст. н.с. II ст. (доцент) е по-ниска от горната граница - 466 лв., на заплатата на "технически сътрудник, изпълнител" в ТД на НАП (средно образование)!
Известно е, че и висшите държавни инстанции, и общественото мнение поставят повишаването на заплатата във връзка с качеството на висшето образование и науката в България. Традиционният въпрос е: ако повишим заплатите на учени и преподаватели, ще се повиши ли с това качеството на науката и висшето образование в България?
Тук би могло да се каже много, и редица колеги вече го изнесоха по електронните форуми и мрежи на българската наука. Ще сумирам само някои от данните, които ми се виждат най-важни. Според международния институт за оценяване на резултатите в науката Thomson ISI БАН се подрежда на 596-о място сред 3482 научни институции и университети в света, а Софийският университет - на 1238 място: друга класация, Webometrics, подрежда БАН на 132-о място сред 500 водещи научни организации в света (55-а сред 100 лидери в Европа); според Webometrics Софийският университет е класиран 1001-и от 3000 университета. Според изследването на проф. Лазарин Лазаров за индекси на цитиране за периода 1996-2005 българската наука е на 28 място в света, като пред нея от бившите социалистически страни се нареждат само Унгария и Полша. Според Лазаров, който е преброил 75 000 цитата, по средна норма на цитиране на една публикация българската наука е в по-предна позиция от такива колоси като Русия, Китай и Индия.
Ако се доверим на тези данни, българската наука не е чак толкова зле, но видно е и това, че като качество тя превъзхожда българското висше образование. Последното обаче, както личи от класирането на СУ, при всичките си дефекти, също не е за изхвърляне. Причините за относителния упадък на това образование според мен са няколко:

1. Нарастващият брой студенти и университети при почти непроменен брой преподаватели. Студентите от около 90-95 хиляди през 1989 г. са се увеличили до 230-240 хиляди сега; Броят на университетите също е нараснал взривно: от 5 преди 1989 до 40-50 сега. Докато преподавателският състав си е останал с приблизително същия брой, прогресивно застаряващи кадри. Казано иначе, същият академичен ресурс е принуден да покрива много по-широко поле
2. Ниското заплащане, което първо - демотивира, второ - кара хората да работят на няколко места (явлението "пътуващ преподавател"), трето - кара младите да емигрират или да изберат друг вид кариера, четвърто - спъва всички опити за реформа.
4. Ниският социален престиж на преподавателския и научен труд в една България, която все повече бърка демокрация с агресивен популизъм и в която нарастващата и култивираната от медии омраза и агресия към всичко, което мирише на интелектуална претенция, се нуждае от специално изследване.
5. В резултат на всичко това се култивира вече като 15-годишна традиция едно вътрешноакадемично цинично отношение към собствения труд - което при не малко преподаватели води до небрежност, а при някакъв, впрочем неизвестен, процент - и до корупция. Небрежността и корупцията естествено далеч не засягат всички, но са достатъчни да провалят имиджа на цялото висше образование.
Всяка нация заслужава своите елити - такива, каквито са, не ги идеализирам. Нито пък ще идеализирам самата нация. Но днес, на празника, ми се приказва конкретно. Смятам, че първа и вопиеща необходимост е повишаването на заплатите на изследователи и преподаватели - и то в пъти, не в проценти. Дори да приемем, че образователната услуга, която те предлагат не е на най-високото световно ниво, тя въпреки това - дори такава, каквото е - си остава скандално ниско платена. А този финансов и морален скандал и неговият обществен отзвук - спадащият престиж на професията - водят до депресия, де-мотивация, манкиране или пък до претоварване с неспецифична работа, корупция, до ленивост, саботиране на всички промени, симулации и пр. Затова тъкмо в настоящото си качество академичният труд трябва да получи друго, значително по-високо заплащане. А колко биха стрували академичните услуги с по-високо качество може да се говори едва след това.

Как може да стане повишението?
1. От повишена бюджетна субсидия - едно нереалистично очакване.
2. От преразпределение на бюджетен излишък - едно възможно решение.
3. От повишени студентски такси, определени от самите университети при таван, спуснат от МОН - решение, предложено от министър Вълчев, което Народното събрание отхвърли наскоро. Основният мотив е, че така се натоварват студентите (сякаш те не се натоварват сами с плащане на скъпи кандидатстудентски уроци в частното образование в сянка) и те биха предпочели да учат в други страни на Европейския съюз, където все още висшето образование е безплатно.
4. От оптимизиране на наличните бюджетни средства: съкращаване на административни разходи, затваряне на слабо функциониращи звена, заплащане според атестационни и акредитационни индексации. Плюс допълнително конкурентно-проектно заплащане. Това ми се струва в момента най-реалистично.

Но днес обсъждам не толкова конкретните начини, колкото самата необходимост от повишение на заплатите на държавните академични служители. И то безотносително към целия останал пакет от мерки, които трябва да бъдат предприети за реформа на висшето образование.
Ще повторя, че става дума за повишение в пъти, не в проценти - това е вопиещата необходимост, която чука на вратата на държавата и българското общество. Иначе, нивото на образованието ще продължи да спада, симулациите от типа "ние се правим, че ви преподаваме - вие се правите, че учите" ще продължат, престижът на изследователския труд и качеството на неговите продукти ще девалвират, а младите интелигентни хора, способни да правят наука, ще продължат да емигрират. Докато все по-оредяващият интелектуален потенциал не доведе България до дереджето на самотен популистки остров в морето на европейската икономика на знанието. От което, впрочем, в среднодалечно бъдеще ще пострадат заплатите и доходите на всички.